THRABYZHE

„Късноантична и средновековна крепост при с. Кошница“

 

Археологически проучвания по проект „Тракийско и византийско културно наследство в Родопите и Северното крайбрежие на Егейско море“

с акроним THRABYZHE

 

 

Дамян Дамянов

                                                           (Damyan Damyanov)

Най-ранните археологически сведения за населяването на Средните Родопи датират от 19 000-15 000 г. пр.Хр. Те са открити при проучванията на кремъчни находища, които изследователите интерпретират като работилници за оръдия на труда и временни жилища, свидетелстващи за сезонния характер на обитаване на планината от групи хора, вероятно ловци.

Доказателства за постоянно население в Родопите представят археологическите обекти с културни пластове от каменно-медната (енеолитната) епоха (4600-3600 г. пр.Хр.). Такива са регистрирани при проучванията както на пещерни обиталища (пещерите Ягодинска, Харамийска, Улея и др.), така и на тракийските крепости при с. Гела, общ. Смолян и при с. Страшимир, общ. Златоград, на византийските и българските крепости при с. Беден (Беаднос) в община Девин, при с. Подвис (Повисдос, Момчилова крепост) и крепостта при с. Кошница в община Смолян.

През бронзовата епоха (3600-1200 г. пр.Хр.) носители на новата технология за производство на бронзови сечива мигрират, населяват Родопите и  постепенно надделяват над местните жители, налагайки своя начин на живот. За сега археологическите проучвания не са регистрирали категорични доказателства за крепостни стени от тази епоха, но голямото количество по някои върхове, свидетелства за използването им като светилища и вероятно като укрепени военновременни убежища. Археологически проучвания показват унаследяване на „светите места” и кулминация в тяхното използване през късната бронзова епоха (ХVІ-ХІ в. пр.Хр.). Такива са случаите с проучените по проекти обекти на върховете с крепости : при с. Гела (тракийската крепост Градище), при с. Градът ( Повисдос, Момчилова крепост), върху Проходната пещера при с. Кошница и на вр. Градището при с. Страшимир, общ. Златоград. И през тази епоха продължава използването като жилища (временни) на удобните пещери, каквито са Проходната пещера и Голямото Типице в община Смолян.

С откриването на желязото като суровина и използването му за производство на нови по здрави оръдия на труда и оръжия, започва нова епоха – желязната (ХІ-І в пр.Хр.). Нейната ранна фаза (ХІ-ІХ в. пр.Хр.) е характерна с големи миграционни движения, причините за които вероятно са както демографски, така и икономически, свързани с повсеместното търсене на залежи на желязна руда. Така през ХІ-ІХ в. пр.Хр. светилищата на траките, носители на бронзовата култура са превзети от сродни на тях тракийски племена. Тези места, продължават да функционират като светилища, но са вече укрепени от пришълците. Точно тези ранни тракийски светилища-крепости бяха регистрирани и на двата археологически обекта, финансирани по проекти на Европейския съюз (тракийските крепости при с. Страшимир, общ. Златоград и при с. Гела, общ. Смолян). Тяхното проучване доказа съществуването на укрепления от ранната желязна епоха в Родопите, където се намира изградената на най-голяма надморска височина (1875 м) тракийска крепост  – при с. Гела, общ. Смолян. Друг важен резултат е установяването на строителната техника (суха каменна зидария или зидария с камък и кал) и на типа крепостно съоръжение, изграждано от широка (2,80-3,60 м) каменна основа и дървена палисада над нея. Този тип укрепления има предимствата: да се изгражда по-бързо, с по-малко хора, с наличния строителен материал (камък и дърво) в планината, както и да се ремонтира по лесно. Такова е крепостното съоръжение и в м. Турлука край Смолян, изградено от местното население върху византийския кастел в края на ХІ-ХІІ в., когато Българското царство е разединено и не може да окаже ефикасен отпор на император Василий ІІ Багренородни (976-1025 г.), който води войни за възвръщането на бившите европейски територии на Византийската империя.

Друг важен резултат от археологическите разкопки и теренните обходи, осъществени по проект с акроним THARBYZHE, спечелен от община Смолян е свързан с тракийските скални светилища. Анализът на ритуално разтрошената карамика, използвана при провежданите ритуали и празници на „избраните” върхове маркира максимум през късножелязната епоха. Вероятно тази интензивност или по-скоро масово участие на много хора се дължи на „общоплеменни” празници или на завършекът на важно строително мероприятие. Като такова би могло да се смята строителството на пътища през Родопите. Така например по трасето на Централния трансродопски път свързващ Тракийската равнина и Егейското крайбрежие са регистрирани и частично проучени две светилища на върховете Голям Персенк (2095 м) и Ком (1568 м), по чиито склонове преминаващите пътища са покрити в продължение на няколко километра с каменна настилка, която стабилизира стръмни участъци със свлачища. Вероятно успешното приключване на такова голямо строителство е ознаменувано с подобаващи празници. Подобни са резултатите от проучените по проекти на общините Чепеларе и Рудозем тракийски скални светилища в м. Заград (1345 м) край с. Забърдо и на вр. Циганско градище (1827 м) на границата с Република Гърция.

През късножелязната епоха (V-І в. пр.Хр.) и особено през трако-римския период (І-V в.) независимите тракийски племена населяващи Родопите постепенно променят своя начин на живот от мобилен към стационарен. Временните малки високопланински селища от разпръснат тип стават постоянни особено след завладяването на Родопите от Римската империя. За да организира своите комуникации в планината империята използва познатите вече тракийски трасета, прекосяващи планинския масив на Родопите и изгражда пътните си комуникации в тях, като поправя и благоустроява известните вече трасета с направление север-юг, свързващи днешната Горнотракийска низина с Беломорието. Така била осъществена пряката връзка между двата стратегически трансбалкански пътя към столицата на Източната римска империя Константинопол: Централния (Диагонален) път – от Виндобона (дн. Виена) през Сингидунум (дн. Белград) – Сердика (дн. София) – Филипополис (дн. Пловдив) – Адрианополис (дн. Одрин) до Бизантион (Константинопол, дн. Истанбул) и южния, Егнациевия път (Via Egnatia), който от Дирахиум (дн. Драч) през Тесалоника (дн. Солун) и Егейска Тракия достига до Хелеспонта – за Мала Азия.

В Средните Родопи са археологически регистрирани три главни пътя, които свързват Тракийската низина с Беломорското крайбрежие. Тяхното предназначението е да улеснят и ускорят съобщенията между вътрешността и крайбрежието на Балканския полуостров; да съкратят пътя и времето за придвижването на военни части; да обслужват експлоатацията на природните богатства на планината;  и да стабилизират търговските връзки в тази част на Римската империя. В последствие, тези пътища се използват и поддържат и по време на Византийската империя, Българските царства и Османската империя.

През територията на община Смолян, с направление север-юг преминават известните в археологията Централен и Източен трансродопски пътища през Средните Родопи:

1. Централният път свързва град Филипополис  (в Тракийската низина) с градовете по Беломорското крайбрежие. Ширината на каменната настилка варира от 1,80-1,90 м ширина при всичането на пътното трасе в скални участъци до 2,70-3,00 м на места удобни за разминаване на кервани. На север от гр. Смолян запазени сектори от каменната настилката са регистрирани югозападно от с. Храбрино и по планинския рид Чернатица (по източния склон на вр. Голям Персенк – тракийско светилище). Продължавайки на юг трасето на пътя минава през курорта Пампорово, спуска се източно от м. Турлука, където се намира Смолянската крепост. След това пресичайки долината на р. Черна, той изкачва Кайнадински рид и слиза в долината на р. Арда,  при с. Кошница, където е изградена втора крепост, продължава на юг западно от  вр. Ком (тракийско светилище) и достига границата с  Република Гърция;

2. Подобно на него Източният трансродопски път през Средните Родопи пресича планината в направление север-юг по билото на Рядюва планина (край тракийската крепост Зареница), достига с. Момчиловци, след това пресича Черна и достига гр. Рудозем, източно от който се намира крепостта в м. Кози камък и в близост до Тракийското светилище на вр. Циганско градище напуска територията на Република България.

Подобно на Римската империя, Византийската империя също се съобразява с физикогеографските и социално-икономическите дадености. Тя изгражда свои крепости в близост до главните пътища и до по-големи населени места. При случаите с подходящо местоположение, а и поради наличието на строителен материал, са избирани старите тракийски крепости. Доказателство за това са резултатите от археологическите проучвания, при които е регистрирано тракийско присъствие преди построяването на византийските крепости при с. Беден, с. Подвис, гр. Рудозем, с. Кошница и с. Могилица. Така за кратко време в края на V в. и началото на VІ в., по времето но император Юстиниан І (527-565 г.) в Средните Родопи са изградени множество крепости, обслужвани от военен контингент, предоставящи при необходимост временно убежище на околното цивилно население. Въпреки усилията и средствата, които влага във фортификацията на европейската си територия Византийската империя, голяма част от крепостите са превзети и разрушени от аваро-славянските нашествия през втората половина на VІ в.

Присъединяването на Родопите към Българското царство, през ІХ-Х в. не довежда до възстановяването и използването на всички византийски крепости за нуждите на новата държава. С връщането на планината в пределите на Византийската империя (ХІ-ХІІ в.) някои от крепостите са възстановени. Такива са Беденската (Беаднос) и Смолянската крепости, Повисдос (Момчилова крепост) и крепостта при с. Кошница. В периода ХІІІ-ХІV в. продължават съществуването си крепостите при гр. Доспат, с. Беден (Беаднос) и с. Подвис (Повисдос).

           

Късноантична и средновековна крепост при с. Кошница, община Смолян

 

Крепостта при с. Кошница е построена върху връх от мраморизирани варовици. Върхът  има формата на пресечен конус с надморска височина 1006,25 м. Край северното му подножие тече р. Арда. Характерно за него е, че е прорязан в направление северозапад-югоизток от проходна пещера, чийто долен по-широк вход/изход е с н.в. 960 м, а горният е приблизително 35 м по-високо. Тя представлява стръмен тунел с полукръгло, намаляващо във височина напречно сечение, чийто горен (южен) изход/вход попада във вътрешността на крепостта.

Проучванията през 2011-2012 г.,  ръководени от Д. Дамянов и Н. Бояджиев, археолози на РИМ „Стою Шишков“ – Смолян. Те са съсредоточени по трасетата на западната, северната и източната крепостна стена в северната половина от крепостта, видима от пътя по р. Арда в подножието на върха.

Дебелината на крепостните стени е 1,70-1,80 м. Градежът е двулицев, от местен, преобладаващо необработен варовиков камък и бял хоросан с пълнеж от различни по големина необработени камъни и бял хоросан, без примес от счукана тухла. Стените са основани без всичане в скалния терен, което както и при Смолянската крепост е свидетелство за липса на достатъчно време (вероятно и финанси) за строителството. С малки изключения, липсва и хоросанова подложка при основаването. Укрепената площ е приблизително 1,6 дка. Вътрешното пространство според характера на терена може да се раздели на два сектора, северен и южен. Сектор Север има стръмен, скалист терен. Той включва върха в средата на крепостта и склоновете му на запад, север и изток. Този сектор е труден за обитаване, но е много подходящ за наблюдение на околността и лесен за отбрана поради непристъпността на крепостта от тези страни. Сектор Юг обхваща южната половина на крепостта. Тук теренът е равен и удобен за строителство. В този сектор намират и двата входа на крепостта, чието проучване предстои. Главният вход е на юг към седловина от двете страни на която и днес текат потоци с питейна вода и склоновете са по-лесни за изкачване. Торият вход е през Проходната пещера. Вероятно той е бил укрепен, но днес на терена не се регистрират останки от крепостна стена.

Източна крепостна стена

Проучванията по предполагаемото трасе на източната стена не доведоха до разкриването ú. Дължината ù е била около 40 м. На терена не са регистрирани нито останки от субструкцията ù, нито следи от хоросанова подложка или всичане в скалния склон. Тя вероятно е напълно разрушена. Пукнатина в материковата скала напречно на източния склон на върха (широка 0,20-0,30 м) по трасето на основата свидетелства за силно земетресение, при което куртината се е свлякла по склона, разрушавайки напълно североизточният ъгъл на крепостта.

Западна крепостна стена

Западната крепостна стена е дълга 38 м. Тя е съхранена най-добре при северозападния ъгъл (до 0,90 м височина при външното лице). Стената е права, с направление север-юг. В южния си край западната крепостна стена има кула, която е изградена близо до естествен скален откос. От нея на юг куртината липсва в продължение на около 10 м. Вероятно, както източната, така и южната част от западната стена е разрушена напълно поради срутване на скалната основа вследствие земетресение. Основата на непроучената все още южна стена се проследява по терена на сектор Юг.

Кулата е външна. От нея на север и юг са наблюдавани външното лице и подстъпите към крепостта от запад, откъдето е минавала (минава и днес) една от пътеките към крепостта. На запад и северозапад от кулата се разкрива обширна гледка към близките села Кошница и Турян, край които минава Централният трансродопски път. В план кулата е правоъгълна. Стените ù са по-тънки крепостните и имат конструктивна връзка с тях. Техниката на градеж е същата – двулицева зидария от местен ломен камък споен с бял хоросан. Кулата е с външни размери 5,50 х 3,40 м. Основите ú са съхранени до 0,70 м височина. Дебелината на късите ù странични стени е 1,00 м, а на дългата, фронталната – 1,10 м. Входът на кулата се намира на крепостната стена. Той е широк 1,00-1,05 м. Страните му са съхранени до 0,40 м височина. Праг липсва. Стъпала по скалния терен също няма, което свидетелства че най-вероятно вътрешността е била запълнена с камъни и пръст до нивото на входа. Вътрешното пространство на кулата е с размери 2,50 м ширина и 3,50 м дължина. Вероятно в него е била изградена дървена стълба към върха на кулата, от който се е разкривал изглед на север, изток и юг.

Северна крепостна стена

Северната крепостна стена е със запазена дължина 44,50 м. Тя е най-добре съхранена и на места височината на външното ù лице достига 2,50 м височина. Трасето на стената обхваща северния склон на върха. Северозападният ъгъл е заоблен външно. На изток от северозападния ъгъл са разкрити две напречни стени с дебелина 0,60-0,70 м, долепени до вътрешното лице на куртината. Зидарията им е от камък и кал. Те са плитко основани, без вкопаване до скала в пръста на терена и вероятно са от едноетажна сграда (склад) или основа на вътрешна стълба към „зъбера” на куртината Разкопките при вътрешното лице на северната стена разкриха и трето помещение или отворен на юг навес и при разрушения североизточен ъгъл.

Наличието във всички пластове на фрагменти от каменно-медната, раннобронзовата, къснобронзовата и ранножелязната епоха потвърждава използването на върха като укрепено убежище или като светилище през по-ранните епохи. Откриването на цилиндрично гнездо от изгоряла греда с диаметър 0,16-0,18 м, на около 1 м от вътрешното лице на крепостната стена, свидетелства за наличието на укрепление на върха през каменно-медната епоха. Вероятно то е представлявало дървена палисада, стабилизирана с каменни основи от двете страни.

Поради съществуващия естествен скален улей по северния склон, керамичният материал от всички епохи се е отложил при вътрешното лице, в средата на крепостната стена.

Сектор Юг – южната половина на крепостта

За разлика от северната скалиста и стръмна част на крепостта, южната половина е равна. В план тя има очертанията на полуокръжност с радиус около 25 м. Тук крепостната стена е още по-разрушена и само на места се проследява по терена. Целта на проучването в сектор Юг бе да се установи характера на личащите на терена основи на сгради в източния край. Проучването достигна до дълбочина 0,70 м. Резултатите потвърдиха предположенията на екипа за наличието на параклис в източния край на крепостта. Регистрирани са основите на два параклиса.

Първият, датиран в ХІ-ХІІ в., е широк 4,25 м външно. Стените му са плитко основани и не разрушават изцяло по-ранните основи. Те са дебели 0,70-0,75 м и са градени от местен камък и кал. Иманярски изкоп е разрушил почти напълно апсидата на параклиса. От нея е оцеляла само част от вътрешното лице на южната ù  дъга. Между основите на по-късния параклис бе разкрита по-ранна, по-дълбоко основана стена, градена също от камък и кал, съхранена в един ред зидария. Тя е широка 0,60-0,65 м и е ориентирана изток североизток. Явно изграждането на втория параклис е извършено с материалите от по- ранната сграда, за чиято разкрита стена не може де се каже, че на изток е била свързана с апсида, т. е. че и тя е от параклис. В северното ребро на археологическия сондаж бе разкрита част от апсида на параклис от VІ в. От нея е оцеляла само северната дъга и в реброто се проследява вътрешното лице на източната стена на по-ранния параклис. Съдейки по наличието на въглени и пепел при основите на по-ранните сгради, както и основаването на по-късния параклис върху пръст с горяло в нея, със сигурност може да се каже, че параклисът от VІ в. е бил опожарен.

Хронология:

1. Керамиката  от енеолитната епоха преобладава в културните пластове с дълбочина 1,30-2,50 м. Цял съд не се събира, с изключение на три малки съдчета (две панички и един капак);

2. През раннобронзовата епоха върхът вероятно е ползван също като укрепено убежище и светилище. Фрагментирана керамика от тази епоха е също с висока концентрация и както енеолитната е преотложена. Тя преобладава в пластовете с дълбочина 1,10-1,30 м;

3. През желязната и къснобронзовата епоха върхът се ползва като светилище, съдейки по фината трапезна керамика с богата украса. Тя се открива предимно в пластовете с дълбочина 0,70-1,10 м;

4. През VІ в. на върха е изградена византийската крепост. Съдейки по монетните емисии на император Юстини І, тя е просъществувала до 60-те години на VІ в. Най-късната монета на Юстиниан І е фолис от 562 г. Керамиката от VІ в. се среща във всички пластове, особено в близост до вътрешното лице на куртината. Тя преобладава от 0,30 м до 0,70 м. На дълбочина 0,30-0,50 м са намерени всички монети (от VІ в.). В сектор Юг на крепостта проучванията разкриха по-ранна основа на южна стена и частично съхранената северна апсидна дъга от по-ранен параклис – VІ в;

5. От края на Х до началото на ХІІІ в. продължава вторият етап от обитаването на крепостта. Керамиката от ХІ-ХІІ в. преобладава до дълбочина 0,30 м. Аналогична е ситуацията и при сондажното проучване в южната половина на крепостта, където е разкрит параклисът от края ХІ- началото на ХІІІ в.